They took our hearts away...

Този пост бе предвиден доста преди епопеята да е започнала. Концерт на Анатема. Едно чакано събитие, на което бях убедена, че ще присъствам.

Денонощието започна с прекрасна компания и прекрасно четиво. Легнах си късно, станах рано и, изобщо, серията „недоспиване по време на ваканция” продължаваше доста стабилно. Обичам да има хора в къщи и именно така започна сутринта ми – кухня пълна с млади симпатични люде…и Калоян де. Нахраних си Милорда и с чиста съвест, и с лекота в душата започнах да се приготвям за пътуването до Пловдив.
Трябваше да се метна до Експо Центъра за да си взема билета от Илия с идеята да съм в Пловдив по-рано. Бях бърза с такси, защото Диана е мотка и всичко трябва да се случва в последния момент. Проверено, влакът ми потегляше в 15:43 от гара Искър. Още моткане и още едно такси по-късно ми се съобщава „Ама такъв влак нЕма!”. Да, мерсим сърдечно, тая пиеса съм я играла при едно кошмарно десет часово пътуване до Стара Загора. Хващам трамвай до гара Подуяне за да хвана влака в 16:40ч. , който ми се водеше „късен”. Интроверта в мен не пожела да се обаждам на другарят Темелков.
Има нещо особено при пътуването сам. Ти, музиката, книгата, пейзажа…Есен! По едно време ми докривя, но накрая съвестта ми остана чиста – Илия беше в някакъв автобус, когато аз вече бях на Централна гара Пловдив.

Противно на очакваното последното, което ми се слушаше в този момент беше Anathema. Слушах новия албум на Mumford & Sons…обичам да слушам нова музика, докато пътувам. Събужда някакви емоции в мен, които не мога да усетя в домашна обстановка. И този албум е ужасно добър.

„You ask where will we stand in the winds that will howl
As though the sea will slip into the cloud,
So come down from your mountain and stand where we've been
You know our breath is weeak and our bodies thin.”

Вече в Пловдив се намерих с компанията и се запътихме към Античния театър. Чак когато влязох вътре осъзнах, че ще видя тази толкова любима, лична и интимна група за втори път. Позиционирахме се и зачакахме. През цялото време Люси и Мартин ми бутаха менти в ръката (не, че се оплаквам де).

Няма да обяснявам как са изглеждали братята Кавана и компания. Просто…концерт, на който седях през цялото време. Започват с „Untouchable”, първа песен от най-личния ми албум. Как посмяха тези хора да опишат всяка емоция, която съм изпитала в последната една година.

And I feel like I knew you before
And I guess that you can hear me through this song

And my love will never die
And my feelings will always shine…


И в този момент се вцепених. Всичко минаваше през мен и се чувствах толкова уютно и…у дома. Мартин ни просветли с Люси, че това е, защото сме всички заедно, на този концерт, на тази група. А групата звучеше адски добре. Твърде са добри!
Споменах на Люси, че искам да чуя, адски много, две песни: „The Storm Before The Calm” и “Dreaming Light”…защото, нали…и две минути по-късно…

And you shine inside
And love stills my mind like the sunrise
Dreaming light of the sunrise
Dreaming light and...
I feel you but I don't really know you
I dreamed of you from the moment I saw you
And I've seen the sunrise in your eyes
The sky... the sea... the light…

А после и:

It's getting colder
It's getting colder, colder
I'm getting colder…

Магия,магия…по средата на концерта се случва най-магическото. Люси и Мартин отиват за мента (не,не е това магията).Връщайки се, аз посягам към чашите със зелена напитка за да помогна на Люси и в този момент в главата ми нахлу спомен как разказвам сън…преди три месеца,накъде...”Сънувах, че сме на концерт на Анатема в Амфи-театъра в Пловдив!О.о Много странно място за концерт де, що точно там, нямам идея. И сънувам аз, че Люси идва, аз посягам да взема някакви менти, а тя ми се дърпа, сочейки ми Мартин, който също е помъкнал менти…” Когато се случват такива неща се стряскам доста сериозно, всъщност.

Както и да е, наистина този концерт беше сред добри приятели, верни, с които сме заедно от години, обаче на мен ми липсваше още някой…Защото се възприемаме като семейство, обаче…едни петима души много ми липсваха. И как исках да споделя това магическо преживяване с тях…

Нямаше емоция. Просто…светлините, музиката, гласовете…всичко минаваше през мен и аз дори не можах да изпадна в полагащата се еуфория. Но всички около мен бяха изпаднали, сякаш, в същото вцепенение. С онзи налудничав изцъклен поглед попиващ всичко, което вижда, с онова странно, плавно движение на тялото, сякаш изпаднали в транс…(„cos everything is energy and energy is you
and me is everything is energy and you and me”)

А накрая усетих с пълна сила:

And I feel,
I found my place
In time and space
In hope and faith
And love I give
My mind is clear
I have no fear
I shed no tears for you my dear
This world is wonderful,
so beautiful, if only you can open up your mind and see…
…the beauty that is here...

След концерта се стоварихме на гарата. Не знам защо си бях наумила да пътувам с влака в 03:25ч., но пък! щях да пътувам с този влак и точка. Не знам защо си бях въобразила, че ще съм сама. (Нали, споменах, обичам да пътувам сама…) Но нямаше проблеми, всички заспаха и аз пак се бях оцъклила като бухал в тъмното купе. Отново Mumford & Sons и безумния албум, тракането на влака и звездите навън. (Между другото за първи път приветствам влак с такова вълнение.)

Епичното денонощие завърши както подобава: с Милорд (пак, отново) спестявайки му ужаса да чака автобус за Самоков половин час.Сам, в студа (относителен студ).
Накрая се наградих за добре прекараните 24 часа със лека закуска (вечеря?), чай и ябълков сок.

В заключение ще заявя, че магията беше там…и всички я видяхме, всички я усетихме и всички бяхме много доволни от преживяното. They took our hearts away…

Защото всички обичат Майстора…

Днес денят започна с кофти събуждане, набързо взет душ и липса на кафе. Последното бързо щях да го поправя.Отново закъснявах, но си имам вярна другарка, която занимаваше центъра на срещата в тази сутрин!(Забележете, нормална човешка сутрин!9:30 аm. Не късния следобяд…) Преподавателят ми по изобразително изкуство е доста ерудирана личност, с която мога да си говоря на всякакви теми. И тази сутрин не беше изключение. Говорихме за изкуство, за кино, за културния крах на българския народ, за психични отклонения и какво ли още не. След изключително приятната среща, със скромната ми компания се отбихме в сградата на Двореца за да разгледаме изложбата на Владимир Димитров – Майстора. За мен името на Майстора в българското изобразително изкуство е като името на Вазов в литературата – задължително присъствие, за което се говори с години в училище, но представено с едно-две известни произведения. Никога не сме вниквали в същината на творчеството на този емблематичен български артист. И,всъщност както с Вазов така и Майстора си остава неразбран от мен. Първото ми впечатление, когато влязох в помещението, което трябваше да е отправна точка на обиколката, беше, че Майстора е нарцисист. Четири стени пълни с негови автопортрети. Прекрасна техника и подбор на цветове, но…10 автопортрета, сериозно?! Включително единия не беше довършен, уж, за ефект,но аз не го усетих. Продължихме нататък. Присъствието на хубави моми и сочни плодове беше в повече. Ясно е, че един артист се вдъхновява от определени неща и се съсредоточава в определена тема. Това присъства и в моето творчество. Но все пак… Цветове. Цветовете бяха изключителни. В тъмната гама, която до някъде доставяше тягостно чувство. Интересното отражение на фона върху лицата на моделите също ми дойде в повече. В един момент, зеления тон върху лицето на хубавата девойка оставя впечатление на отражение – отражението на прекрасния зелен цвят на ябълковите дървета върху нежните й страни. В следващия момент виждаме портрета на дете, което…ами прилича на марсианче. Тази асоциация не е много правилна,а? В поредица от произведения, цветовете, с които са изваяни лицата на „героините” оставяха усещането за болнавост. Сивата гама преобладаваше, което ми напомняше за синини. Пак неприятна асоциация. Когато попаднеш на портрет в нормалните, „здрави” цветове за хорските лица се чувстваш някак странно.Това от същия художник ли е? В серията „На нивата” ми хареса момента с техниката – сякаш цвета изражда образа. Нали знаете как си личи, когато цвета е пълнеж на самата картина?Когато осъзнаваш неволно къде е границата, която е съставена с молив и после е насложен цвета? Тук не беше така. Усещането за хаотичност в процеса на рисуване е впечатляващо, оставя те шашнат насреща, с мисъл „Искам да рисувам така, когато порасна!” Усещането, че художникът е мацал безцелно, а после неволно е получил фигурата,която се вижда. Сякаш на магия. Цветовете при плодовете са впечатляващи. Пълни с реализъм, плодовете са толкова „истински”, че почваш да усещаш вкуса на узряла круша в устата си. Но има момент, в който си разгледал 15-20 произведения в тъмната гама и в един момент пред погледа ти попада огромно платно, с концентриран оранжев цвят и съответните му нюанси. От този контраст боли глава, но после е като глътка свеж въздух. Записките и мислите на Майстора бяха изключително интересни. Художникът разказва за вдъхновението си, за родния край, за майка си, за пътешествията си…След като прочетеш нещо такова, започваш да разбираш по-добре творчеството му. Желанието му за усъвършенстване на образа е вдъхновяващо. Славата на Майстора е напълно заслужена. Това, че аз не го разбрах си е мой проблем. Така съм и с литературните произведения – няма лоша книга. Има книги, за които не съм дорасла, има книги, които съм надраснала, има книги, които просто не ме достигат. Не мога да отрека, че творчеството на този български художник е невероятно. Но какво ли разбирам аз…все пак съм почитател на Дали!=D