Защото всички обичат Майстора…

Днес денят започна с кофти събуждане, набързо взет душ и липса на кафе. Последното бързо щях да го поправя.Отново закъснявах, но си имам вярна другарка, която занимаваше центъра на срещата в тази сутрин!(Забележете, нормална човешка сутрин!9:30 аm. Не късния следобяд…) Преподавателят ми по изобразително изкуство е доста ерудирана личност, с която мога да си говоря на всякакви теми. И тази сутрин не беше изключение. Говорихме за изкуство, за кино, за културния крах на българския народ, за психични отклонения и какво ли още не. След изключително приятната среща, със скромната ми компания се отбихме в сградата на Двореца за да разгледаме изложбата на Владимир Димитров – Майстора. За мен името на Майстора в българското изобразително изкуство е като името на Вазов в литературата – задължително присъствие, за което се говори с години в училище, но представено с едно-две известни произведения. Никога не сме вниквали в същината на творчеството на този емблематичен български артист. И,всъщност както с Вазов така и Майстора си остава неразбран от мен. Първото ми впечатление, когато влязох в помещението, което трябваше да е отправна точка на обиколката, беше, че Майстора е нарцисист. Четири стени пълни с негови автопортрети. Прекрасна техника и подбор на цветове, но…10 автопортрета, сериозно?! Включително единия не беше довършен, уж, за ефект,но аз не го усетих. Продължихме нататък. Присъствието на хубави моми и сочни плодове беше в повече. Ясно е, че един артист се вдъхновява от определени неща и се съсредоточава в определена тема. Това присъства и в моето творчество. Но все пак… Цветове. Цветовете бяха изключителни. В тъмната гама, която до някъде доставяше тягостно чувство. Интересното отражение на фона върху лицата на моделите също ми дойде в повече. В един момент, зеления тон върху лицето на хубавата девойка оставя впечатление на отражение – отражението на прекрасния зелен цвят на ябълковите дървета върху нежните й страни. В следващия момент виждаме портрета на дете, което…ами прилича на марсианче. Тази асоциация не е много правилна,а? В поредица от произведения, цветовете, с които са изваяни лицата на „героините” оставяха усещането за болнавост. Сивата гама преобладаваше, което ми напомняше за синини. Пак неприятна асоциация. Когато попаднеш на портрет в нормалните, „здрави” цветове за хорските лица се чувстваш някак странно.Това от същия художник ли е? В серията „На нивата” ми хареса момента с техниката – сякаш цвета изражда образа. Нали знаете как си личи, когато цвета е пълнеж на самата картина?Когато осъзнаваш неволно къде е границата, която е съставена с молив и после е насложен цвета? Тук не беше така. Усещането за хаотичност в процеса на рисуване е впечатляващо, оставя те шашнат насреща, с мисъл „Искам да рисувам така, когато порасна!” Усещането, че художникът е мацал безцелно, а после неволно е получил фигурата,която се вижда. Сякаш на магия. Цветовете при плодовете са впечатляващи. Пълни с реализъм, плодовете са толкова „истински”, че почваш да усещаш вкуса на узряла круша в устата си. Но има момент, в който си разгледал 15-20 произведения в тъмната гама и в един момент пред погледа ти попада огромно платно, с концентриран оранжев цвят и съответните му нюанси. От този контраст боли глава, но после е като глътка свеж въздух. Записките и мислите на Майстора бяха изключително интересни. Художникът разказва за вдъхновението си, за родния край, за майка си, за пътешествията си…След като прочетеш нещо такова, започваш да разбираш по-добре творчеството му. Желанието му за усъвършенстване на образа е вдъхновяващо. Славата на Майстора е напълно заслужена. Това, че аз не го разбрах си е мой проблем. Така съм и с литературните произведения – няма лоша книга. Има книги, за които не съм дорасла, има книги, които съм надраснала, има книги, които просто не ме достигат. Не мога да отрека, че творчеството на този български художник е невероятно. Но какво ли разбирам аз…все пак съм почитател на Дали!=D